Пролетта през нощта

Не се бяха чували от две седмици. Беше й казал, че ще й се обади в четвъртък – в девет вечерта. Днес трябваше да й съобщи решението си дали остават заедно или се разделят окончателно след седемгодишна връзка. Тя погледна часовника си– часът беше осем, в четвъртък, в средата на март. Беше си приготвила тоалет и беше вдигнала косата си на красив кок.

Слезе в градинката пред блока и реши да почака, докато й звънне. Настани се на една пейка и сложи телефона в скута си.

Беше пролет. Дърветата бяха цъфнали в бяло. Пленително  ухание се носеше из въздуха. Беше почти тъмно. Тя се загледа в белите, напомнящи на пухк цветове. Нежните листчета в короните на дърветата леко се поклащаха. Някои падаха като сребърни снежинки. Вятърът ги понасяше в прелестна вихрушка, а след това бавно ги връщаше на земята. Това й напомняше на зимна виелица, но в хладната, уханна, пролетна вечер.

Погледна часовника – осем и трийсет.

Огледа се. Ветрецът продължаваше да си играе с белите цветчета. Приличаха на дълъг, сребърен камшик, който се размяташе из градинката. Удряше се в земята, губеше форма и после отново започваше танца си. И опияняващото ухание! Ах, опияняващото ухание се стелеше навсякъде около нея. Тя пое дълбоко въздух и затвори очи. Искаше й се той да е до нея и заедно да се насладят на този аромат. Да, двамата щяха да споделят пролетта през нощта.

Отвори очи, за да види колко е часът. Девет и двайсет. Защо се бавеше? Беше обещал да се обади точно в девет.

Вятърът утихна. Белите корони на дърветата съвсем леко  помръдваха. Замигаха звездите в небето. Тя дълго се взираше в тях. Мислеше си, че снежните, пролетни цветове са красиви колкото сребърните съзвездия.

Приближи до едно цъфнало дърво, отчупи си отрупано в цвят клонче и вдиша нежното му ухание. „Ти ще ми напомняш на пролетта през нощта”, каза му.

След това се прибра.

Незнаен (2007 година)

Незнаен град
в незнайна нощ.
Незнаен страх
пред незнайна мощ.
Незнаен странник
спира на тророара-
незнайна песен
свири на китара.
„Какъв безсрамник!”
чу се глас в далечината:
„Как наруши тишината!”
Но странникът незнаен
упорито продължи да свири-
остава той нехаен
пред пошлите хорски обиди.
Пее песента на живота,
пее песента на смъртта,
пее песента за хомота,
наложен му от бедността.
Пее и за омразата,
и за любовта,
пее за нещастието
и за радостта.
Пее горчивата песен
на живота си,
пее,че без дом е вече-
пее как боли.
Пее….
но все тъй безмълвен
остава града,уви.
Никой не му разбира думите,
никой не осмисля песента
тревожи ги звука на струните-
жадуват своята тишина.
С викове,озверели,
награбват пръчки и камъни,
замахват подивели
„Бой!”Какво ти състрадание?!….
…….
Ражда се слънцето-
оттегля се нощта,
незнаен звук,изтръгнат
из струните едва,
незнаен труп е проснат
там долу в калта.
Китарата напук е
стиснал здраво в ръка.

С какво ли бе виновен? (2007 година)

Зърното изгнило е в зародиш-
плодът е болен.

А то изглеждаше съвсем добре-
плодът обаче е негоден.
Плодът изглежда ще умре
още от зърното отровен.
…А зреят жадни плодове,
линее гнилият бездомен.

Слънчевите лъчи са
животодаващи
за всички плодове.
Единствен,
сам той се криви
в изгарящи,
непреставащи гърчове.
Когато тихо дъжд ръми
го удрят сякаш с прътове,
когато вятърът шепти
в торнадо той превърта се.
…………………………

Плодът изглежда ще умре-
плодът е болен.
Плодът зърното не прокле-
плодът е тъй достоен!

А зреят сочни плодове-
узря и той (макар негоден)
и тупна мъртъв в равното поле.
С какво ли бе виновен?

Не си отивай, музо! (2007 година)

Не си отивай,музо,остани,
когато не виждам
бъдещето
Когато времето е безкраен,тъжен
ден,
лишен от пролетни мечти.
Когато смисълът е мираж
и слънцето залязва
завинаги.
Не си отивай!
Стой до мен!
Не си отивай
и когато
цветята спират да ухаят,
когато портокалът
има вкус на пръст.
Когато денят и нощта
не се оразличават.
Когато горещата кръв
се превърне
в ледена вода
и кристалната чаша
се счупи
на пода.
Когато кошчето за боклук
е пълно с бижута,
когато забавлението
е просто скука.
Когато вятърът е ураган,
а дъгата-едноцветна,
когато нещастието е океан,
а радостта-мимолетна….
Не си отивай,музо,остани!
Не!…Чакай!….
………Къде отиваш?!…..
Не ме напускай!………
……………………СПРИ!!!

Когато планината беше влюбена в небето

Планината беше влюбена в небето. От хиляди години. Гледаше го всеки ден – синя перелина, украсена със сребрист пух. Беше свикнала с настроенията му. Понякога синият ефирен плат съвсем изчезваше. Тогава го обвиваше одеяло от сив памук, понякога черен. Тогава ставаше тъмно. Електрически стрели започваха да раздират плътното одеяло. Силен тътен следваше опашката на всяка стрела. И небето започваше да плаче, ту силно, ту по-слабо. Планината усещаше на гърба си всяка емоция на любимото небе. Дъждът падаше върху дърветата и земята й, понякога чупеше клони и правеше дълбоки, кални локви. Яд или гняв в някои дни вледеняваха сълзите на небето и те падаха върху планината като топчета. И планината я болеше, когато небето страдаше. Тя не знаеше защо то е тъжно.

Но имаше и други дни. Златистото кълбо в небето светеше ярко, топлината му галеше върховете на планината, дърветата, тревите. Събираха се малки бели, плюшени кълбета, скупчваха се все повече и повече. И тогава небето отново плачеше, но от радост. Лекия, топъл дъждец къпеше планината, обляна в светлина. И капките започваха да светят – в червено, синьо, жълто и лилаво. Една огромна арка обграждаше планината и небето. Планината си представяше, че в тези дни двамата се женят. Там, под пъстроцветната арка. Но арката изчезваше бързо, както се беше появила. Стопяваше се. И небето започваше отново със старите настроения  – синя светла усмивка, тъмен сив ден, плач, и пак усмивка. И така, планината беше влюбена в това непредсказуемо небе. Гледаше го всеки ден. Не знаеше дали и то я гледа – понякога й се струваше, че белия пух добива формата на очи, но и това не траше дълго. Не знаеше нищо за синия си любим, не знаеше защо сменя настроенията си през ден, през час, че и през няколко минути. Беше омагьосана от чара на неговата красива перелина, обшита в сребро. Понякога й се струваше, че иска да й каже нещо, друг път – че е създадено да я закриля под синьото си наметало.

И планината страдаше, обичаше, пак страдаше и пак обичаше. Искаше да докосне небето, да пипне синия плат само за миг.  И наистина случвало се бе белия пух да слезе толкова ниско, че да обгради върховете й. Дали това беше знак, дали нейния мълчалив любим се опитваше да й говори със своите сребърни пратеници? Не! Тя знаеше, че много й се иска, но се лъже. Или пък не се лъжеше?

И така. До днес планината е влюбена в небето. Невъзможна любов. Не могат да се докоснат, а се гледат всеки ден. Без да разменят и дума. Планината се надява и чака, а небето се вълнува и променя непрекъснато. Близо и далеч. Обречени един на друг. Завинаги.