Картината

Седеше на брега на езерото в късния следобед. Беше художник. И трябваше да нарисува този магически момент. Искаше да вдиша пейзажа.

Слънцето залязваше. По върховете си напуканите груби, скали на брега светеха в блед, оранжев нюанс. Надолу по камънаците се спускаше сиво-синя сянка. След това започваше сребърното отражение на потъмнелите скали в огледалната вода, което по-навътре в езерото добиваше бежово-жълт цвят. Отгоре на скалите бяха кацнали зелени храсталаци, които в отражението на водата ставаха пастелни. След огледалите се скали, водата ставаше чисто бяла, напомняйки на леки, прозрачни облаци в ясен, слънчев ден. По-навътре кристалът ставаше все по-син, като скъпоценен камък -меко тюркоазен, а след това – сапфирено дълбок.
Езерото приличаше на парче фин плат, върху който падането на светлината беше образувало гънки. В далечината лилаво-синьото небе падаше над водата и скалистите брегове като шлейф.

Искаше непременно да улови този миг и да го запечата завинаги. Хвана четката и се захвана за работа.