Времето

Не беше спала от четири дни. Легна си в 2 ч сутринта и стана в 3. Синът й, който беше на пет години, спеше в съседната стая. Беше се събудила тъкмо навреме за поредната извънредна емисия новини. Пусна телевизора. Съобщаваха отново същото за пореден път: „Всеки момент учените очакват времето да спре. Това би могло да означава, че заедно с него и ние ще спрем да съществуваме като не е ясно точно по какъв начин ще изчезнем… Възможно е и да не изчезнем, но отново не се знае какъв би бил развоят на нещата в подобен случай…” Последваха интервюта с изтъкнати теоретични физици и разни други мозъци, които общо взето преповтаряха казаното преди това. Политици на всички нива от всички държави призоваваха да се запази спокойствие. Обсъждали се планове за спасение.А простата истина беше, че никой нямаше представа какво може да се случи всеки момент с човечеството и с планетата, която то населяваше.

Тя мислеше единствено за сина си. Всъщност причината да не спи не беше в това, че ще изгуби живота си. Страдаше за детето, което още не беше видяло нищо.

Запали цигара и си направи кафе. Знаеше, че и без това повече няма да мигне. Погледна през прозореца и видя звездите и луната. Какво ли щеше да се случи с тях? Щяха ли да спрат да съществуват – да изчезнат? Или щяха да продължат да светят, въпреки че времето на Земята щеше да спре? Земята щеше ли да спре да се върти? От стотиците интервюта с всевъзможни учени, които беше изгледала и изслушала, не бе намерила отговорите на тези въпроси. Всъщност теорията за края на времето доскоро не беше взимана съвсем на сериозно и малцината, които вярваха в нея, предполагаха, че това би могло да се случи едва след няколко милиарда години. Сега за пръв път почти всички специалисти – те, които винаги взаимно оспорваха теориите си, бяха убедени, че времето ще спре. Надяваше се да грешат. Всички щяха да са много ядосани, ако светилата в науката бъркаха, но тя си мислеше, че би била най-щастливият човек при такъв развой на нещата…Вече минаваше седем, слънцето тъкмо беше започнало да се показва. Пак новини. Пак едно и също…

Изведнъж настъпи тишина. Погледна към телевизора. Образите на екрана бяха замръзнали. Опита се да го изключи и пак да го включи от дистанционното, но не се получи – виждаше същата статична картина. Спря го от контакта. Тогава вече се уплаши. Замръзналите образи все още бяха там. Погледна към часовника на стената. Стрелките бяха спрели на 7 ч и 2-3 минути. Компютърът беше изключен. Знаеше какво ще стане, ако опита да го пусне. Мобилният й също не функционираше.

Трябваше да отиде на работа. Трябваше ли? Ако времето течеше, може би сега трябваше да тръгне. Работното й място беше на три пресечки от тях. Облече се набързо. Отиде до банята, но естествено вода нямаше. Не беше сигурна точно какво става, но предполагаше, че вече времето е спряло. Забърза към работата. Пред сградата видя трима свои колеги.

„Е, май времето спря”, каза единият. „Но ние сме живи”, отговори му тя с радост в гласа, защото си мислеше за сина си. Щеше да попита колко е часът, но осъзна, че подобен въпрос би бил безсмислен. Качиха се в офиса. Компютрите им не работеха. Машината за кафе не работеше. Нищо не работеше. Изчакаха известно „време”. Собственикът дойде и им каза, че всички са свободни и фирмата от днес вече няма как да работи. Това означаваше, че тя повече нямаше да получава заплата, с която да изхранва себе си и детето. Нямаше и да може да си намери друга работа, защото вероятно вече никой нямаше да работи. А изобщо щяха ли да й трябват работа и пари? В този момент осъзна, че в хладилника си няма почти никаква храна. Магазинът все пак беше отворил, а покупките се плащаха в брой. Попита дали наемат хора. Отговорът очаквано беше отрицателен. Купи ядене, вода и плодов сок и се прибра.

Минаха няколко седмици (ако това понятие все още важеше), в които часовниците на всички продължаваха да показват 7 ч и 2-3 минути, а слънцето си стоеше все така почти изгряло. Стана ясно, че живите организми на планетата продължават да съществуват – хората, животните и растенията не бяха изчезнали. В същото време всякаква техника и механика бяха спрели точно като времето. Дъжд също нямаше, но дали това беше завинаги, не беше ясно. Не усещаше и вятъра, но не беше сигурна дали не си въобразява. Водата от чешмите не течеше. Нямаше представа какво се е случило с реките, язовирите и езерата, защото в града нямаше такива.

Другият сериозен проблем беше, че парите й бяха на привършване. В същото положение бяха повечето хора около нея. Озверели от глад и жажда, те започнаха да чупят витрините на магазините и да си взимат безплатно от тях каквото им е нужно. За нея обаче беше съвсем ясно, че храната и водата в тези магазини съвсем скоро щеше да свърши. А автомобилите, с които можеха да се правят доставки, отдавна не работеха. И изобщо от къде щяха да се правят доставки? И какво ли ставаше в останалата част на Земята? Какво щяха да правят хората сега? Какво щеше да прави тя сега?

Можеха да се захванат със земеделие, но какво щеше да вирее на няколко градуса над нулата и почти никаква слънчева светлина? Ами дъжд? И какво ти земеделие – те скоро щяха да започнат да се избиват за малкото останала храна по рафтовете.Съжали за първоначалната си радост, че хората бяха останали живи. Да, бяха живи, но обречени на сигурна и то мъчителна смърт. Седна на стола в кухнята, опря ръце в челото си и погледна към пода…Мислеше отчаяно за изход от ситуацията.

Ами часовата разлика? Ако в тази част на Земята времето е спряло на 7 ч и няколко минути, то някъде на друго място по света това е станало, когато часовникът е показвал 10 ч или 11 ч, или 12 ч. Т.е. там може би има слънце и би било възможно да се отглеждат някакви растения – плодове, зеленчуци. И животни. Можеше ли да се пали огън, когато времето е спряло?

Нямаше представа какво да очаква, но също така нямаше друг избор. Трябваше да стигне до това място! Пеша, без храна, със съвсем малко вода и без пари. И предполагаше, че много други са се сетили за нейния вариант и вече са тръгнали натам. Ако изобщо можеше да се живее в друга часова зона, то там скоро щеше да е пренаселено. Трябваше да побърза. Събра дрехи на сина си и свои в един сак и двамата излязоха на улицата. От другите сгради бяха наизлизали още хора с багаж. Хвана малкия за ръка и тръгна след тълпата.