Зима е. В София. Преди залез. Сградите стърчат наежени сякаш усещат, че навън е два градуса под нулата. Улиците са полуизсъхнали, полумокри с малки ледени локвички отстрани. Кално е. Стъпките хрупат по тротоара, застлан със смесица от лед, скреж и сняг. Гълъбите с леко повдигнати нагоре рамене и скрити в перушината си вратове, гледат сериозно, сгушили се един в друг. Снегът е започнал да се топи, но все още има останали бели късчета по площадките.
Пред кварталния магазин, слабичка, сгърчена бабичка проси за пари. „Малко стотинки за храна. Малко стотинки за храна”, повтаря старицата. Някои хора я подминават, други се спират и й дават.
Някъде се чува детски смях, последван от кучешки лай. Витоша виси над града. В далечината планината изглежда лилаво – синя. В подножието й има малки бели точици-къщите, обсипани със сняг. По върховете се е образувала бяла ивица подобна на млечния път. Зад нея е небето, синьо, с дебели вълнени облаци, а встрани от тях – перести по-малки облачета. Самолет е минал и е белязал синьото с пухкави линии. Слънцето залязва, а на запад всичко е оцветено в розово-оранжев нюанс. Облаците, също добили бледорозов свят, плуват над залеза.
Навън е сумрак.
„Малко стотинки за храна”, неуморно си говори бабичката пред магазина като леко потреперва от студа. Вътре е блъсканица, хората се прибират от работа и пазаруват. Излизат й дават на жената някой лев.
Последните слънчеви лъчи се оглеждат в малките блещукащи локвички на площадката пред блока. Клоните на дърветата стърчат разкривени и голи, а короните им се отразяват като в огледала в насъбралата се вода. С падането на тъмнината, светлинки започват да се появяват по безбройните очи на блоковете. Повява лек ветрец.
„Малко стотинки за храна”, донася от някъде вятъра. Възрастната жена все още събира милостиня посред зима пред супермаркета.
Чува се виенето на тролеите и пръхтенето на двигателите на автомобилите, минаващи по улицата. Уличните лампи се включват в оранжево, сякаш да напомнят за угасналото слънце. Фаровете на колите се отразяват в прозорците на блоковете. Вече е почти тъмно. Само небето все още се синее с леки пурпурни сияния. Детският смях заглъхва. Тихо е. За кратко, защото свистящ автомобил разсича тишината. Клаксон. Пак тишина. И редица двигатели един след друг изсъскват по булеварда. Тъмно е. Бабичката вече я няма.
Starry Night 